Сръбско-Българска Война 1885г.

Първа Глава - Причини за войната.

Териториално разширение на Сърбия за сметка на България през Руско-турската война 1877-78 година

Руско-Турската война събужда надеждата в сърбите да се доберат до своята заветна мечта - разширение на Изток за сметка на България - без да излагат на риск не само държавното си съществуване, но и бъдещите си възможности за териториално разширение към долините на Вардар, Струма и Искър. Предвиждайки предстоящия конфликт между Русия и Турция, сръбското правителство изпраща свой представител в Петербург със следните упътвания:
1) Русия своевременно да окаже помощ на Сърбия, за да може тя да се приготви за война
2) Да бъде съобщено на Сърбия кои части от Османската Империя ще й бъдат отстъпени
3) Да се вземат веднага мерки срещу възможността да бъде окупиран от Турция, Крайнският окръг към Видин, за да не се прекъснат с това връзките между Сърбия и Русия

Сръбското правителство не получава точни и категорични отговори от ръководителите на руската политика. Но въпреки това то не се отказва от своите настоявания. Сърбия едва ли не иска да воюва с Турция на всяка цена, за да повдигне отново сръбският дух, обаче тази сръбска готовност е само привидна. Всъщност Сърбия няма намерение да се меси във войната преди да разбере със сигурност дали тя ще бъде спечелена от Русия. На Сърбия са й необходими земи и лесни успехи, добити за чужда сметка, домогвания, които тя старателно прикрива. Когато на 14ти юли 1877г, в разгара на Руско-Турската война, представителят на сръбското правителство в Руската Главна Квартира телеграфира от Търново, че по мнението на царя и граф Игнатиев Сърбия трябва да се намеси до 12 дена, сръбското правителство отказва да се отзове на тази покана. То постъпва така, защото се опасява да не би Русия да бъде изтласкана зад Дунав и Сърбия да остане сама срещу Турция.

Сърбия не се намесва във войната и след писмото на главнокомандващият руските войски, което е изпратено с полковник Бобриков. По негова молба тя решава да струпа войски на югоизточната си граница, но това тя прави след продължителни настоявания и то не в исканите размери: вместо 25-30 000 души, тя праща само 20 000. Като повод да забави своята намеса й служи обстоятелството, че паричната помощ от страна на Русия не била уредена както трябва и че по въпроса за нея станало някакво заплитане. С падането на Плевен (28 Ноември) обаче руската победа става сигурна без сръбска помощ и Сърбия решава веднага да премине турската граница на 1 декември 1877 година. Неуреждането на паричният въпрос не спира вече сръбското правителство. Освен това, голяма част от турската армия по сръбската граница вече е била изтеглена и пратена в помощ на отстъпващата армия, така че срещу сърбите турското главно командване не може да остави повече от 46 000 души, разположени на един дълъг фронт.

Намесата на Сърбия вече е без значение. Тя идва след като пада най-голямата турска крепост, следователно когато се открива пътят на руските войски към Цариград и когато останалата без дух турска армия не представлява боеспособен елемент. Сръбската намеса не улеснява и значително трудните операции на руската армия в Софийско (Араба-Конак и Саранци), защото след като Сърбия окупира Ниш, Пирот, Бяла-Паланка и Враня, праща войските си към Косово, което вече е било изпразнено от турската армия, вместо да се съедини с руските войски в София.
Когато наближава времето да се преговаря за мир, сръбското правителство изпраща в руската Главна Квартира полковник Катарджиу да защитава сръбските интереси. По същото време в Петербург е пратен Милослав Протич със задачата да го държи в течение за намеренията на руското правителство, както и да застъпва за сръбските интереси. Интересите на Сърбия са:
1) Да се признае независимостта на Сърбия
2) Да се присъединят към нея Косовският и Новопазарският санджак,като се придаде и Видин
Или по-точно, според картата на бъдеща Сърбия, която прилага сръбското правителство към исканията си, да бъдат присъединени Вишеград, Фоча, Бялополе, Берана, Дебър, Велес, Щип, Джумая, Радомир, Драгоман, Гинският проход, Комщица, Западна Стара Планина, проходът Свети Никола до Белоградчик и Кула с Видин. Всички тези пунктове се намират в периферията на исканата територия. В нея влизат освен тях и следните:
1) Нишки санджак с околии: Нишка, Пиротска, Вранска, Лясковска, Прокупленска, Куршумлийска и Трънска
2)Призренски санджак с околии: Призренска, Люмска, Дяковска, Ипекска, Тетовска
3)Скопски санджак с околии: Скопска, Кумановска, Кратовска, Егрипаланска, Кочанска, Радовишка, Щипска
4)Новопазарски санджак с околии: Новопазарска, Митровишка, Търновишка, Белополска, Преполска, Калотинска, Санишка, Нововарошка и Плевенска.

Граф Игнатиев преговаря с турското правителство да се даде Ниш на България, към която винаги е принадлежал, като на Сърбия се отстъпи Нови пазар, а сръбското правителство изпраща в Руската Главна Квартира посланика Лешанин в подкрепа на Катарджиу. Лешанин дава писма от княз Милан до великия княз Николай и до граф Игнатиев. В тези писма княз Милан основава своите претенции на факта, че сърбите са се борели дълги години срещу турците, когато българите са носили игото безропотно и с пасивни страдания. Също така, твърди князът, Ниш е населен само от чисти сърби и е бил необходим за защитата на сръбската югоизточна граница. В случай, че руската главна квартира не отстъпи от решението си и не отмени заповедта до Бобриков да предаде Ниш и управлението му на българите, полковник Лешанин е бил натоварен да съобщи, че сърбите с оръжие в ръка ще защитават от руските войски тази своя придобивка. Граф Игнатиев отговаря на Лешанин, че сръбските искания са много преувеличени и че той ще се помъчи да ги проучи.

Не по-топло са посрещнати домогванията на сръбското правителство и в Петербург. Гирс съобщава на Протич да не се надяват събите не само за Видин и Ниш, но и за другите градове, означени в картата на техните искания. Най-много което може да им се даде, е нещо около Куршумлие, Прокупле и части земя край Увец и Люм. Руският мотив на тази постъпка се дължи на факта, че е несправедливо да се дават земи, които се наричат български и с българско население в тях на Сърбия.

Едновременно с претенциите си над посочените земи, Сърбия не се отказва и от Босна, знаейки, че там интересите й ще се сблъскат с тези на Австро-Унгария, от което могат да произлязат опасни усложнения за Русия.

Най-накрая Сърбия успява да склони Русия и на 6 февруари 1878г. последната решава да отстъпи на Сърбия Ниш с един много тесен район, Лесковац до Бърбеш, Кутина и Малчу. Това обаче се смята от сръбското правителство не като отстъпване на територия “по право”, а като поправка на границата. Поне така трябва да се заключи от прелиминарният договор, подписан на 3 март в Сан Стефано и според който Сърбия се признава за независима държава като и се изправя границата, признава се също и независимостта на Румъния, а България се издига до степента на самостоятелно княжество.

следва: Сръбските териториални претенции по време на Берлинския конгрес