Сръбско-Българска Война 1885г.

Първа Глава - Причини за войната.

Сръбските териториални претенции по време на Берлинският конгрес

Сан-Стефанският мирен договор не удовлетворява всички претенции на сърбите и на тях не им се удава възможността да създадат на чужд гръб и за чужда сметка Велика Сърбия. Този мир не удовлетворява напълно и домогванията на Милан да разшири териториално своето княжество, домогвания, които трябва да се признае, са сравнително по-скромни от тези на шовинизираната интелигенция. Това различие в териториалните искания не веднъж става причина сръбското общество и неговият княз да изпадат в пререкания, но и често то дава възможност на двете страни да действат в съгласие за разширяване на своите отечествени граници.

На чуждата дипломация, както и на чуждото обществено мнение, не може да не се наложи схващането, че ако не се задоволят исканията на княз Милан, в Сърбия, научена на династични преврати, могат да възникнат събития, които са в състояние да създадат доста грижи на Европа, поставяйки я пред лицето на нови конфликти при още неоправените такива, създадени от Руско-турската война. Дали съзнателно е било поддържано в Сърбия това различие в исканията и стремежите на нейните главни два фактора - народа и короната - или не, в даденият случай не е важно. Важното е, че то се изпозва умело от ръководителите на сръбската политика.

Залавяйки се здраво в исканията на народа, сръбското правителство се опитва да направи сондажи най-напред в Австро-Унгария. То добре осъзнава нейните опасения, както и опасенията на Англия от Сан-Стефанският договор, който означава за тях създаването на една силна славянска държава пред вратите на Цариград, каквато те не могат да търпят. За тези две Велики сили, Сан-стефанска България бе, ако не бъдеща руска провинция, то поне предан и послушен руски васал, чрез който би могло да се затвърди изключителното господство на Русия на Балканите. А миналото поведение на Сърбия и поведението й през време на войната, нейната близост с Австрия, спотайваното, но никога неугасващо подозрение спрямо Русия, са достатъчна гаранция, че тя няма да бъде такъв страшен васал. Затова Сърбия решава да запита Австрия, дали Сръбското княжество би могло да се разшири към Новопазарският санджак. Отговорът е отрицателен, защото Австрия смята Новопазарският санджак за неразделна част от Босна. Отрицателният отговор не обезкуражава княз Милан. Той изпраща Йован Ристич с писмо до граф Андраши в което поставя следните искания:
1)да се даде европейска гаранция за независимостта на Сърбия.
2)да се увеличи тя териториално

На първото искане графът отговаря отрицателно, като склонява все пак да признае само независимостта на Сърбия. На второто склонява, но поставя условия като не дава да се спомене нищо за Новопазарският санджак и Митровишкият край. Резултатът от това свое посещение Ристич формулира така в своята телеграма до княз Милан от 8 юни 1878 година:

“Имах дълъг разговор с граф Андраши.Писмото направи добро впечатление. Не приема европейска гаранция; независимост приема. Териториално увеличение с Пирот, Враня, пък и повече е готов да подпомогне при следните искания: търговски договор с нас, експлоатация на нашите железници от Дружеството на Турските пътища, като непременно условие, без което не ще да ни подкрепи нито до Сан-Стефанските граници. Не иска военна конвенция, а и сам отхвърли митническият съюз”.

Княз Милан отговаря на тази телеграма, че приема всичките тези условия, стига Австро-Унгария с всички сили да подкрепи Сърбия да й се отстъпи Пирот, че и нещо повече.

В Берлин Ристич се държи доста умело, употребявайки всички възможни доказателства за да убеди Великите Сили в необходимостта Сърбия да се разшири за сметка на Сан-Стефанска България.В същият този дух той подава и мемоар от името на правителството си до председателят на конгреса.

Два дена след подаването на този мемоар, в който са били нахвърляни доста умело границите на желаните от Сърбия земи с градовете Кичево, Скопие, Крива Паланка, Трън, Пирот, Белоградчик и Видин, Ристич научава, че руският пъномощник има намерение да предложи на австрийците като трансакция следната линия: Враня, Знеполе, Цариброд, Пандарино, без Трън, без Пирот и без св.Никола. Това заставя Ристич да иска среща с руският пълномощник. Руският пълномощник обещава да даде Трън и пирот на Сърбия, но след плебисцит между населението, който ще се извърши само тогава, когато се оттеглят сръбските окупационни войски и власти.

Естествено княз Милан и Ристич са знаели добре, че един такъв плебисцит е невъзможно да се извърши през времето когато е заседавал конгресът и затова побързват да изразят своята готовност да го приемат. Ристич незабавно съобщава писмено на граф Андраши и устно на останалите пълномощници. Чуждите пълномощници отхвърлят единодушно сръбската готовност за плебисцит, защото приемането й освен че би продължило конгреса с още няколко седмици, би отворило нови много по-опасни за общоевропейският мир въпроси, за потушаването на които пълномощниците биха употребили допълнителни усилия. По този начин Сърбия успява да включи в своите предели цяла Поморавия с гр.Пирот, както и да добие своята независимост. С тази българска област сърбите “спечелиха - както се изразява един техен вестник - едно политическо Елдорадо”. Сръбската територия от 37 740 кв.км. стана 48 300 - с други думи Сърбия от 1833 до 1878 г. се увеличава с 23 860кв.км. чисто български земи.

Решенията, които се вземат на Берлинският конгрес, продължават да не удовлетворяват изискванията на Сърбия. Според нея, Берлинският конгрес е посял раздори между балканските народи и по този начин е нарушил равновесието в региона. Това равновесие ще се възстанови, според нея, когато й бъдат дадени “нейните” земи, останали под “българско робство”. Тези земи според най-скромните сръбски изчисления се населявали от 400 000 “сърби” и се намирали между Дунав, Искър и Македония. Миели се от реките Искър, Струма и Огоста и се красяли от планините Рила, Доганица, Витоша и Стара планина. Главни “сръбски” градове в тях били: Средец, наречен София след като крал Милутин изградил черква по образеца на цариградската Св.София(?!), Видин, Лом, Белоградчик, Берковица, Кюстендил, Цариброд, Сливница, Трън, Брезник. Освен това сърбите не можели да разберат каква е тази правда, която дала на българите “етнографските им граници” веднага щом се освободили от турското робство, а на сърбите – не.

Въпреки всичко това Берлинският договор оставя на Балканите най-неуредените граници, каквито някога са съществували в Европа. Впечатлението от този договор е че се е искало да се създаде една държава, без да се държи сметка за най-елементарните условия, без които трудно би могло да става дума не само за нейното правилно развитие, но и за съществуването й. Всички тези неудобства за България са добре дошли за сърбите, защото те им дават нееднократни поводи да се домогват до един или друг териториален успех за сметка на Българското княжество, докато най-накрая довеждат до войната от 1885 година.

Макар в Берлин да е било определено точно какви земи от Османската империя се дават на сърбите, последните не напускат окупираните от тях краища: околността на Трън, Брезник и Кула. Предтекст за това им служи, че международната разграничителна комисия,предвидена от Берлинският конгрес не била начертала граничната линия между Сърбия и България, а истинските намерения на сърбите са да поставят света и комисията пред свършен факт на една окончателна окупация.

По същотото време временното руското управление прави многократни постъпки пред сръбското правителство да освободи незаконно окупираните области, но последното излиза с предтекста, че че международната разграничителна комисия все още не е минала. Сърбите се надяват, че при сръбска власт те лесно ще заставят населението да даде показания, каквито са им необходими.

Накрая руснаците са принудени със сила да заемат окупираните от сърбите области в Трънско, Брезнишко и Кулско. По заповед на главният комисар руските войски влизат в първите два града на 27 май 1879г., където още същият ден се провеждат избори за членове на градските съвети. С какви чувства са били посрещнати руските войски се вижда от следните извадки от две писма на полковник Лукашов, едното писано на 30 май,а другото на 30 юни 1879 година:

“При влизане на отряда на 27 май в Трън всичкото градско население и дошлите селяни от близките села ни указваха най-искрена, радостна, отдавна желана по техните признания среща.”

“С пристигането си в Трънския окръг срещнах напълно радостен прием от страна на местното население и искрено нетърпеливо желание да се подчини по-скоро на българската администрация. Партизани на сръбското управление могат да се намерят само от числото на лица, които са заслужили ненавистта на местното население със своите незаконни користолюбиви постъпки, извършени от тях под покровителството на сръбските власти."

Същите противодействия руснаците срещат и при възстановяването на северозападната граница в Кулско и Видинско. Макар, че тя е била определена още през 1833г. със султански хатишериф и потвърдена от чл.2 на Берлинският договор, сръбските граждански и военни власти, които са били заели територии от княжеството, отказват да се върнат на старата граница. Предлогът им бил, че тя не е била прокарана правилно според хатишерифът, и че подлежи да бъде ревзервирана.

След като разбират игрите и домогванията на сърбите, руските военни власти вземат срещу тях енергични мерки. Те действат непрекъснато и пред сръбското правителство чрез Министерството на Външните Работи, и пред неговите органи на границата. Но това което се е обещавало отгоре, не се е изпълнявало; ако пък се е давало нареждане, то е оставало неизпълнено от органите на властта, което разбира се е било по предварително внушение, само за да се печели време, както се вижда от следната телеграма на генерал Гресер до Дондуков-Корсаков, подадена на 3 май 1879 година:

“Капитан Плеве телеграфира, че в Белград министър Ристич обещал да даде на сръбският комесар инструкции да възстанови старата граница съгласно хатишерифът. Сръбският комисар в Зайчар се е отказал да възстанови тази граница като е предложил нова, произволна, по водораздела между Тимок и Дунав, опираща до Дунава при Флорентин и обгръщаща до двадестина български села. Аз протестирах против тази неуместна виходка и помолих министър Персияни да ни съобщи окончателният отговор на сръбското правителство. Чакам неговият отговор в Зайчар.”

Какъв е могъл да бъде този окончателен отговор на сръбското правителство става явно от следните две телеграми на капитан Плеве, изпратени до руският императорски комисар:

“30 май 1879година, София. До императорският комисар. Сръбското правителство е заповядало на своят делегат да възстанови старата граница, но иска с протокол да протестира против това като изнудено. Аз му съобщих, че не ще допусна, и поисках съдействие от Пресиани.”

“31 май 1879 година. До императорският комисар. Сръбското правителство настоява преди да се възстанови старата граница да се подпише протокол, в който се казва: Сръбското правителство, като отстъпва желанието на Русия, възстановява старата граница, но си запазва правото при по-благоприятни условия да поиска проверка, доколкото старата граница отговаря на документите от 1833 година. Не се смятам в правото си да подпиша това. Докладвам: Старата граница се иска от Берлинският трактат и се съгласува с документите от 1833г. Разрешете да прекъсна ли преговорите или не. В отговор на заявлението, руското правителство е приело разрешението на спора в качеството си на посредник между България и Сърбия да се отнася безпристрастно към делото; то намира старата граница единствена законна по документите от 1833 година и поради това не признава правото на Сърбия да иска проверка в бъдеще.Чакам отговор във Видин.”

В отговор на тези телеграми Дондуков телеграфира чрез губернаторът на Видин до капитан Плеве с дата 1 юни 1879 година:

“В отговор на вашата телеграма, предписвам ви да заемете границата от 1833 година, без да влизате в каквито и да е съглашения и компромиси. За изпълнение предписано е по телеграфа да се командироват на ваше разположение две роти в Кула. На гражданското началство е предложено да устрои селски караули по границата. Цялото това дело се възлага на вас. Изпълнете незабавно, заемете старата граница, телеграфирайте веднага за изпълнението. На Пресиани ще съобщя аз.”

А на Пресиани телеграфира същият ден:

“Трънският и Брезнишкият окръзи са окончателно заети. Не признавам влизането със сърбите в каквито и да е било компромиси при точно определяне на границата от 1833 година по Берлинският трактат. Третейски съд не признавам. Предписах на Плеве да заеме с две роти старата граница и да устрои кордон от селска стража. Не се съмнявам, че умишлените затруднения и протакания на сърбите при нашите енергични разпореждания ще се свършат в Кула така както в Трън и Брезник, които безусловно са ни предадени от сърбите.”

Енергичните разпореждания на княз Дондуков не допадат на сръбското правителство и то, макар и притиснато до стената, прави последни усилия да да забави въпросът за североизточната граница, или да отстъпи като си запази известни резерви. Това поведение на сръбското правителство кара Пресиани да му връчи една остра нота, за която той споменава в следната си телеграма от 19 юни:

“Ристич ме уведоми официално, че е заповядал на Джурич да пренесе Кулската граница на тази линия, която той намира съгласна с текста на хатишерифа. Аз веднага му отговорих с нота, в която утвърждавам, че подобно действие ни дава право да прибегнем да всякакви средства за прокарване на законната и желана граница.”

След дълги усилия руските власти успяват да присъединят към княжество България, земите които безусловно са му предадени от Берлинският конгрес като български, и които сърбите на всяка цена искат да задържат за себе си. След редица инциденти - стига се до военен сблъсък между руски и сръбски части - Трънско и Брезнишко се присъединяват към България на 27 май, а Кулско и Видинско на 5 юни 1879г., точно година и половина след тяхното освобождаване от турско робство.

По този начин се отнемат от сърбите само незаконно задържаните български земи. Сърбите обаче отнасят със себе си всичко което могат да задигнат през временното си пребиваване в тези покрайнини - архиви, сведения, насила присвоени материални блага, сумите събирани под форма на данъци. Постъпките на руските власти пред сръбското правителство да се отчете за времето, през което държало под окупация Трънско, Брезнишко и Кулско, остават безрезултатни.

Според сведенията, които ни дава Лукашов с писмо от 12 юни 1879г., под №2413,само в Трънско, Брезнишко и отчасти Височки уезд, сърбите са били сложили ръка на 2 града и 194 села с около 7 237 къщи и 50 - 60 000 души население.