Руско-Турска Освободителна Война 1877 - 1878г.

Трета Глава - Стрелковото оръжие на воюващите страни - Опълченско оръжие

Карабината на конната сотня - "Бердана №2"

В края на 60-те години на ХІХ век станало ясно, че използването на заднопълнещите се пушки е свързано с увеличаване на разхода на боеприпаси. Това окончателно решило съдбата на на големокалибрените ръчни огнестрелни оръжия, изискващи от боеца да увеличи над възможностите си личният носим боезапас. Алтернативата била да се създадат пушки и карабини с по–малък калибър и по-лек патрон.

С такава задача в САЩ били изпратени руските оръжейни конструктори полковник Александър Павлович Горлов и капитан Карл Иванович Гуниус. Изпитвайки десетки системи американски оръжия и боеприпаси, руските оръжейници стигнали до извода, че единствено системата на полковник Хирам Бердан била приложима за армейските оръжия. Двата изпитвани образеца на полковник Бердан обаче притежавали редица недостатъци, като например наличие на морално остарял ударен механизъм, голям калибър - 11,43мм, трудно презареждане, висока технологична сложност при изработване на затвора и др.

Двамата оръжейни конструктори решили да използват всички положителни качества на оръжията на Х.Бердан, като внесат редица промени, свързани със съвременните за тогавашното време тенденции за развитието на огнестрелното оръжие.

Първата им задача била създаването на нов, мощен малокалибрен металически унитарен патрон. Те възприели един преспективен калибър от 4,2 линии /10,67мм/. В това време преобладаващата част от кнструкторите използвали боеприпаси с калибър над 11мм. Цилиндричната форма на гилзата също била променена. Конструкторите творчески използвали опита на полковник Ракус-Сущевский и капитан Патцевич, които в средата на 60-години работели в Охтинския завод за боеприпаси. В резултат на това била въведена бутилкообразната форма на гилзата. Новият патрон имал димен барутен заряд с маса 5.07г, и осигурявал начална скорост на куршума-362 м/с. За ограничаване на нагара и за смазване на каналите на цевта между куршума и барутния заряд бил поставен разделител от стопен стеарин. Основата на куршума била обвита в хартиена лента, с което се подобрявало уплътнението и се ограничавало окислението.

В сравнение с използваните в САЩ и в останалите страни с традиции в оръжейното производство, новият патрон имал по-висока начална скорост, по-голяма точност, пробивна сила и по-ниска маса.

Горлов и Гуниус се отказали от външния ударник, като разработили нова конструкция на такъв с праволинейно движение. Новият ударник имал цилиндрично тяло, завършващо с палец. Той се привеждал в движение от спираловидна пружина.

Затворът се отварял напред и нагоре. Този начин на отваряне не бил нов. Той бил използван вече в оръжията на Албини-Брендли /1867г./, Венцл /1866г./, Ален /1866г./ и др. Ще бъдем несправедливи, ако не обтележим, че затворът на Горлов и Гуниус бил в значителна степен по-надежден. Той осигурявал по-добро уплътняване на задната част на цивта и позволявал по-сигурна екстракция на гилзата. В затвора бил изработен специален отвор, в който се разполагала късата игла. Последната се привеждала в движение при придвжване на ударника напред.

На 18 октомври 1868 г. император Александър ІІ утвърдил новата система. Тя получила наименование “стрелкова винтовка образец 1868 г.”, но най-често била наричана “Бердана № 1”.

Историците отбелязват, че руските конструктори внесли 25 съществени изменения в първоначалния вариант на пушката на Хирам Бердан. По този начин Горлов и Гуниус практически създали едно ново оръжие, притежаващо много добри тактико-технически данни. Неслучайно по време на изпитанията то показало изключителна надежност и високи балистични качества.

През април 1869 г. полковник Бердан предложил нов затвор за пушката. Той представлявал две влизащи една в друга тръби. На тръбата с по-малък диаметър бил изработен правоъгълен блок, на който се закрепвала ръкохватката. В блока бил разположен изхвъргачът. В предният край на тръбата била навита бойната глава, в която бил изроботен отвор за преминаване на ударника.

Тръбата с по-голям диаметър завършвала с конус шайба, в която се навивал ударникът. От външната страна на тръбата били изработени два къси канала, разположени под ъгъл спрямо нейната ос. В тях влизали зъбите на ударно-спускателния механизъм и по този начин затворът се установявал в две положения. Първото осигурявало неговото заключване. При второто, всички части се намирали в бойно положение.

В процеса на войсковите изпитания новият затвор бил сравняван с най-модерните за това време затвори. Резултатите показали, че той осигурявал по-голяма скорострелност на оръжието и по-добро поцистване на цевта и патронника. Неговото производство било по-евтино, като в същото време функционирал по-надеждно.

През 1870 г. новият вариант на оръжието бил приет на въоръжение с различни наименования, като например “винтовка обр. 1870 г. “ или “скорострелна малокалибрена винтовка Бердана номер втори”. Едновременно с появата на пехотната пушка била конструирана и кавалерийска карабина Бердана № 2, която по-късно попада и в конната сотня на Опълчението. В нейното създаване взел участие известния руски оръжейник В.Л.Чебишев.

Зареждането на карабината било просто и отговаряло на тогавашните модерни тенденции. То включвало три движения. При първото ръкохватката на затвора се завъртала наляво и се изтегляла назад. При това спиралната пружина се свивала. При второто движение се поставял патрон в патронника. С третото движение затворът се установявал в изходно положение.

Оръжието на Горлов и Гуниус се считало като един от най-добрите образци за спортни състезания. Дори в Америка то било известно като “Russian musket”. Щабс-капитан В. Буняковский, присъствал лично на изпитанията, отбелязал, че “Russian musket” се ползвал в Америка с огромна слава, която не се различавала с имената на главните виновници-руските офицери. “Руското стрелково оръжие-писал Буняковский-принадлежало към най-богатите с качества системи стрелково оръжие.” Той отбелязал също, че “в Америка като най-добро оръжие и патрон се считат руските, наричани у нас в Русия Бердановски”.

В своята книга “Из истории отечественого оружия” В. В. Мавродин и Вал. В. Мавродин пишат, че високото качество на пушката предизвикало недоброжелателството на някои американски оръжейници. Независимо от техните не особено коректни “удари под кръста”, в хода на сравнителните изпитания с други американски образци оръжието на Горлов и Гуниус показало много добри резултати.

Това ново стрелково оръжие притежавало по-добри тактико-технически показатели от останалите, намиращи се на въоръжение в Българското опълчение. Ако сравним “Бердана №2” с пушката “Шаспо” естествено ще стигнем до извода, че тя стои качествено на по-високо ниво. Основания за това са всички предимства на унитарния металически берданов патрон пред патрона с неустойчива хартиена обвивка. Използването на новия мощен боеприпас довело до създаване на по-надежден затвор, използването на висококачествени материали за изготвянето на цевите и останалите части.

Берданата превъзхождала и основното лично оръжие на руските стрелкови части-пушката и карабината “Крнка”. Тя имала значително по-малък калибър, по-голяма далекобойност, по-ниска маса и увеличим запас от боеприпаси. Изхвъргачът работел по–сигурно. Скорострелността била значително по-висока.

Естествено тогава възниква въпросът: Защо не е организирано масово превъоръжаване на Руската армия със системата “Бердана”?

Отговорът е свързан с негативното отношение на основната част от руския команден състав към далекобойните и скорострелни оръжия. От една страна, той считал, че използвайки тези оръжия, бойците ще бъдат “приковани към земята” и ще се намали ефективността на известните в цяла Европа руски “щикови атаки”. От друга страна, военната промишленост на Русия не била в състояние да осигури за кратко време до избухването на войната новото оръжие за цялата армия. Зтруднения имало и в организиране на производството на бердановите боеприпаси.

Независимо от всичко опълченците от конната сотня са държали в ръцете си едно прекрасно за времето си оръжие.