Сръбско-Българска Война 1885г.

Първа Глава - Причини за войната.

Решението на Сърбия да воюва с България след Съединението

При тази политическа обстановка се обявява Съединението между Княжество България и Източна Румелия. За княз Александър, Съединението е добро средство за възвръщане на пополярността му, която губи след редица грешки от вътрешен и външен характер, а за крал Милан - добър повод да закрепи разклатеният си трон. Династичните интереси на двамата владетели попадат случайно в хармония с желанието на техните народи и те правят всичко, което зависи от тях за да не го нарушат. Александър знае много добре, че съединението рано или късно ще стане, но той по външни и особено по вътрешни причини не може да стори почти нищо от своя страна, за да го подготви не само дипломатически, но и военно, защото заедно с правителството се осланя на времето, което работи в полза на българите. Същото знае и Милан. Последният е бил уверен, че двете Българии няма да могат да съществуват дълго разделени една от друга и затова си гарантира подкрепата на една от великите сили с договора от 1881г, сключен между Сърбия и Австро-Унгария, и на една балканска държава със съглашението, сключено между Сърбия и Гърция. А и сръбското ръководно обещство, което все още е било недоволно от придобивките след Руско - Турската война, все още бленува, заблудено от своите шовинисти писатели и политици, за сръбски земи до Искъра. За разширение на сръбските земи мечтаят хора като Н.Пашич. Той като емигрант в България пише на 10 септември 1885г. писмо до крал Милан от гр.Видин, изпратено от Калафат, в което одобрява сръбското въоръжение твърдейки, че Милан е избрал сгодният момент да “присъедини Стара Сърбия и сръбските земи в Македония и с това да положи основният камък за първенство на сърбите между народите от Балканският полуостров”. В него той обещава да напусне с другарите си всякаква опозиция и да помага на краля “доколкото му позволява положението”. Разбира се дотук Пашич има предвид Турция и българските земи в Македония, към които са били отправени очите на мнозина сърби, но той не изключва и България, ако се съди от края на писмото му.

България има на своя страна само общественото мнение на Русия, симпатиите на руските офицери в Източна румелия и все още тайното съгласие на Англия да се унищожи Берлинският договор. Първата делегация, която е била пратена от Пловдив до правителствата на Великите Сили за подготовка на Съединението, почити никъде не е приета официално. Тя обаче дава възможност на ръководителите на общественото мнение в Европа да разберат, че съединението на двете Българии ще стане рано или късно, а също така да направи опит да разбере тяхното разположение спрямо България и българското дело. Всички, до които се допитва тя, й отговарят едно и също: Съедининето ще стане, но още не е време.

Съединението също така е желано от две велики сили: Русия и Англия. Пръвата търси сгоден момент да го извърши, за да си отплати същевременно за поражението си в Берлин и за да затвърди своето влияние в България, а втората желае да стане то въпреки волята на Русия, за да изтръгне корените на руското влияние, или поне най-малкото да спре неговото разширение. Потвърждение на това са думите на лорд Солзбъри, казани пред английския Парламент:

“Не сме ние, които сме се изменили, а събитията. Нашата цел е същатата: да спрем нашествието на русите към Цариград. Колкото би ни се видяла опасна една България, привързана от признателност към Русия, толкова една съединена България под един княз, послушен към европейското влияние и вярна съюзница на султана представлява една солидна гаранция срещу едно руско господство.”

Чрез Съединението руската дипломация счита, че Русия е отблъсната чувствително далеч от своите домогвания до открито море като й се изпречва на пътя един народ, който заедно със своят княз трябва да й бъде признателен и да й съдейства. Това намалява и влиянието й над Турция. И официална Русия е поставена пред дилемата или да одобри Съединението, или да се обяви против него. Колебаейки се между едното и другото, Русия взема едно средно решение: да признае свършеният факт и да стори възможното, за да запази добри отношения с Турция.

Германия пък седи върху базата на протокола към съглашението от месец юни 1881г. като се мъчи да задържи Австрия, съветвайки я “да избягва всичко, което би могло да докара конфликт с Русия”.

Макар и предполагано, Съединението става една изненада за Великите Сили, защото се извършва твърде неочаквано за тях. Изненада е и за съседите на България. Дипломатическите канцеларии се раздвижват. Раздвижва се и турското правителство, което все още не знае как да реагира. Българите обаче, очаквайки неговата намеса, струпват войски на турската граница. А за останалите балкански държави не е ясно какво трябва да предприемат. Желанието изкушава всички да вземат някакво решение, което би им позволило или да увеличат своите владения, или да заякчат по-добре вътрешното си положение, но не смеят поради объркания дипломатически концерт. Европа, току-що отървала се от кошмара на една всеобща война след Сан-Стефанският мир, бърза да направи всичко възможно, за да я предотврати и сега. Затова Черна гора се прави че нищо не е чула за българското съединение, а Румъния дава вид, че този въпрос никак не засяга нейните интереси. Братияну говори в румънският парламент за симпатиите, които румънският народ храни към българското съединение, напомнящо съединението на Влашко и Молдова. Против Съединението протестират само Гърция и Сърбия. Гърция мотивира своя претекст от 28 септември, направен от Делиянис, с обстоятелството, че се нарушава равновесието между славянския и гръцкия елемент на Бълканския полуостров, установено от Берлинският Конгрес. Но колкото Гърция бе готова да протестира, толкова тя бе неподготвена за война. Преди всичко, тя се намира в големи финансови затруднения: в бюджета за следващата година е бил предвиден дефицит от четири милиона драхми. Освен това, тя няма достатъчно оръжие и боеприпаси. Всичкоте тези причини я заставят да дочака края на свиканата в Цариград Конференция от дипломатицеските представители на великите сили, която има за задача да разгледа въпроса за Съединението. Уговорката на нейната резерва е, че ще предприеме действия, ако не бъде запазено балканското status quo. Съединението на двете Българии е за нея добър повод да осъществи завоевателната си политика в Македония, санкционирана от Сърбия със съглашението, сключено преди това. Според това съглашение “Неврокоп в долината на р.Места, Източна Мекедония, ще образува северните граници на гръцките интереси към Сърбия; от там през Мелник в долината на Струма до Железни Врата на вардарската граница ще мине през Битоля и Охрид до устието на р.Шкумба. Последните два града остават в Гърция, а Прилеп в Сърбия”. По отношение на България и двете страни остават с развързани ръце като си гарантират взаимна подкрепа, в случай че великобългарското движение застраши интересите на една от двете.

Сръбският протест е мотивиран в тронното слово от 20 септември, с което са открити заседанията на Скупщината в Ниш. В това слово като се набляга на равновесието, създадено от Берлинския конгрес, се настоява то да бъде запазено: в противен случай Сърбия сама ще направи възможното за неговото запазване. Тези изявления на тронното слово са посрещнати много остро от европейската преса. Вестник “Таймс” отбелязва иронично, че ако би се приел сръбският протест, това би значело да не може да се измени нито един член от Берлинският договор без волята на Сърбия, което би било абсурдно.

Със своят протест крал Милан и сръбската политика преследват двойна цел: те се надяват с него, първо, да осуетят усилването на една своя съседка, в слабостта на която виждат стабилността на сръбската държава, и второ, да си гарантират в бъдеще Македония, към която насочват погледите си по-настойчиво след прокарването на жп.линията София - Ниш. За тях Съединението предрешава въпроса за тази страна. След него вече с положителност можело да се знае, чия ще бъде тя като се извърши рано или късно обединението на българския народ. Македонския въпрос започва да се смята от сръбските политици, начело с крал Милан, като въпрос на живот и смърт, макар за него, както признава Слободан Йованович, ”да е владеело чудноватото мислене” до Сръбско-Българската война. Тази земя е схващана от сръбското мнозинство като българска, или по-малко сръбска, отколкото е Босна и Херцеговина. Имало е и такива хора, които са говорили за нея като за чиста сръбска страна, но те са били малцина “Них су сматрали за шовинисте и фанатци”.

Войната е необходима за тези политици и за обществената група около тях, не само защото трябва да се осуети едно бъдещо съединение на България с Македония, не само защото последната би усилила твърде много България, но и защото веднъж влязла в ръцете на България, сърбите няма да могат да удържат Поморавия. Земите между Морава и Тимок биха започнали да гравитират около българският център, тъй като една България с Македония би ги опасвала от изток и от юг, когато Сърбия би се допирала до тях само с една малка линия от Запад.

Обаче сръбската дипломация не се решава да излезе с тези схващания, които твърде много допадат поне на част от сръбското общество; затова тя измисля вече споменатият претекст за възстановяване на нарушеното балканско равновесие. Но когато Сърбия е осмяна от чуждата преса, а западната дипломация изтръгва от нея, както и от Гърция, обещанието че няма да предприеме нищо, докато не се произнесе свиканата в Цариград конференция по българското съединение и по свързаните с него въпроси, тя замисля друг начин на действие: решава да тръгне по стъпките на България - да направи и тя съединение, но не със свои земи, а с чужди. Това трябва да стане преди да се е закрила конференцията, та последната, когато признае едното съединение, да признае и другото. За тази цел сръбското правителство праща свои агенти в западните български предели, но техните усилия остават напразни. Ето как се развива тази тяхна пропаганда според един официален рапорт на Тома Василев, тогавашен началник на Административно-полицеското отделение при българското Министерство на Вътрешните Работи:

“От две недели насам сръбските погранични власти са се запретнали да агитират между населението в Трънското окръжие да се разбунтува пред българската власт и да поиска присъединението си към Сърбия. Те скроили и план за завземането на това окръжие. Според казването на многобройни доверени лица, сърбите се готвели да влязат в Трънско през Цариброд и Трън и да се съберат в Брезник; но предварително искали да дойде една депутация на Дъсчен Кладенец да ги покани. Щом завземат окръжието, те силом щели да принудят населението да подпише едно изявление със задна дата, с което да се обяви, че е сръбско и иска присъединяването си към Сърбия. Това прошение щяло да им служи за оправдаване пред Европаза постъпката им. Ежедневно се привиквали наши погранични селяни от сръбските погранични власти, да ги убеждават да работят за осъществяване на тази идея. Обещавана им била богата работа. На кметовете и главните дейци сръбското правителство щяло да даде по 500 минца, а на населението прости недоборите / които да кажа мимоходом в Брезнишка околия възлизат на 300 000 лв./ и данъка за 5 години и ще го освободи от войнишка повинност. В други села дето обещанията нямат стойност, сръбските агитатори казвали, че нашият княз помолил сръбският крал да му прати войска на помощ, защото имал нужда, та затова селяните трябвало да приготвят хляб и да посрещнат войската добре. Всичкото извършено от сръбските погранични власти иде да убеди всекиго, че сърбите имат намерение да си присъединят Трънското окръжие по начина, по който стана съединението на Източно Румелия към княжеството. Оправданията им щели да бъдат ”Населението е сръбско, то ни повика, защото не ще да бъде под България. То е освободено от сърбите и иска да бъде под Сърбия”.

Потвърждение на този сръбски опит да се надигнат българите в Западна България против собственото им отечество се намира в телеграмата на трънският окръжен управител. Ето пасаж от нея:

”Пиротският началник и един офицер, придружен от няколко сръбски чиновника, дошли в пограничното паспортно писалище, повикали кмета на българското село Гойн дол и му казали, че България се намира в едно критично положение, защото била нападната от турци, ромъни и гърци. Предложили му да възбунтува българското население и да скъса телеграфните жици като го уверяват, че сърбите щели да пристигнат със седем батальона, за да окупират всичките местности, дето някога бил гърмял сръбски топ. Ако кмета сполучи в това предприятие, те щели да му дадат възнаграждение 500 минца и щели да освободят населението от данъци за 5 години. Тайни сръбски агенти обикалят със същата цел Брезнишката и Трънската околия.”

Такъв един агент - поп Партения от Суковският манастир, главен сръбски агитатор - е бил заловен от българските власти на 4 октомври 1885 г. в с.Вълковия, Царибродско.

Населението обаче не се поддава. Нещо повече: то ненавижда сърбите и бе готово със сила да им се противопостави.

Без съмнение, българското правителство не оставя без внимание тези сръбски игри и домогвания. То с една нота от 5 октомври обръща вниманието на гръцкият дипломатически агент Рангабе, натоварен да защотава сръбските интереси скъсаните заради Съединението дипломатически отношения между България и Сърбия като го моли да съобщи на Гарашанин за поведението на сръбските гранични чиновници. Българското правителство в същото време се надява, че сръбското ще вземе необходимите мерки, за да се предотврати подновяването на тези агитации, вредни за интересите и на двете държави. На 6 октомври княз Александър пише на крал Милан твърде приятелско писмо в което подчертава, че българският народ не може да повярва на намерението му да прекъсне приятелските си отношения с България. С предаването на писмото е натоварен Димитър Греков. Милан отказва да приеме пратеника и писмото, защото бил предполагал, че княз Александър щял да му предложи задружно действие срещу турците, а той нямал намерение да се впуска в подобни авантюри ръка за ръка с българската революционна политика.

следва: Конференцията в Цариград