Сръбско-Българска Война 1885г.

Първа Глава - Причини за войната.

Нови домогвания на Сърбия за присвояване на български земи

Бреговският Въпрос, Зайчарският бунт и емигрантският въпрос

Според чл.2 от Берлинският договор, границата между Сърбия и България минава “от върха на гората Радочина на запад по гребена на Балкана, през Чипровец и Стара планина, оттам по старата източна граница на Сърбия, установена през 1833 година.” Старата граница до Дунав върви по течението на р.Тимок като десният бряг остава в България, а левият в Сърбия. През 1883г. р.Тимок изменя своето течение при Брегово, отнемайки една част от ливадите – наследствен имот на крал Милан. Българските постове заемат веднага този пункт като съставна част от българската територия. И твърде основателно: леглото на реката е граница между двете държави, следователно с неговото естествено изменения се изменят и граничните очертания на териториите.

Измененото легло на Тимок става удобен повод за Сърбия да прехвърли крак през него, за да може при първа възможност по-късно да претендира за нова естествена граница, която би намерила по течението на р.Лом - обект на нейните стремежи от 1832 година. Българското правителство отказва да удовлетвори нейните домогвания. То застава твърдо зад положението, че леглото на реката е естествена граница между двете страни още от времето на хатишерифа. Въпросът става още по-ясен като се види големината на Бреговското землище. А то според сръбски признания не е по-голямо от 1/4 кв.км. Но големината на спорната зона няма никакво значение. Въпросът е от една страна да се използва затрудненото положение на княжеството, притискано от всичките си съседи, и от друга - да се отвлече сръбското обществено мнение от вътрешното напрежение в кралството, което застрашаваше династията на Обреновичите. Това напрежение се засилва особенно много след основаването на радикалната партия, която веднага привлича на своя страна селската маса. В борбата между тази партия и властта се намесва скоро и крал Милан, който се обявява против радикалите. При изборите на 7 септември 1883г. последните печелят с голямо мнозинство и сблъскването с короната става неминуемо. Към края на октомври в Зайчар и околността му се обявява въоръжено въстание. За него българското правителство разбира незабавно от своите погранични органи. То започва да следи зорко развиващите събития в Сърбия, без да му иде на ум дори да ги използва за разрешението на редицата териториални, митнически и други въпроси. Събитията започват да се развиват с голяма бързина. За техният размер и пролятата кръв може да се съди от кратките телеграми на видинският окръжен управител. Според тях, възстаналата милиция и разбунтувалият се народ са били успели да вземат една батарея при Зайчар, но на 27 октомври войската успява да ги отблъсне и да си вземе батареята. Този и следващият ден са били минали в ожесточени сражения при Криви вир, Луково, Болевац и Ябланица с войските, които идват от гр.Кюприя. В Зайчар имало до 50 души убити, а ранени повече. При Болевац милицията попада между два огъня, но в същото време други от разбунтуваните успяват да влязат в Княжевац и да пленят една батарея, с която потеглят към Зайчар. Възстанието в Лебанска околия, Алексиначки окръг, обявено на 27 октомври, било веднага потушено от редовните войски.

На 1 ноември възстава и Неготинският окръг, където веднага се обявява военно положение. Отново се разбутнува и Алексиначки окръг. На 2 ноември три възстанали батальона от Княжевацкият окрък срещат два батальона редовна войска от Белград. Сражението става при с. Вратарница, Зайчарско. Боят продължил от 6 часа сутринта до 4 часа следобед като накрая редовната войска разбива възстанниците. Милицията, преследвана, отстъпва към Княжевац като дясното й крило опира в Българската граница.

Съобщенията от 3 ноември говорят, че възстанниците са разбити, а водачите им, учители и свещеници, хванати. Но въпреки това сръбското правителство продължава да струпва войски в разбонтуваните области. За тези събития сръбското правителство съобщава на българското със следните телеграми:

“Белград, 1 ноември. Размириците в Черноречки окръг се бяха разширили по целият Княжевацки окръг, в града Княжевац, Баня и околия Банска и Алексиначка. Войската разби постепенно бунтовниците и вчера зае Баня, а днес - Княжевац. Бунтовниците се предават и слагат оръжие. Много водачи са уловени. И в Алексинац се появиха снощи брожения, властта взе мерки за да задуши и спре по-нататъшното им разширение.”

“Белград, 2 ноември. Нощес войската завзе Алексинац, обезоръжи бунтовниците и сега е въдворен ред във всичките кътове. Води се следствие над виновниците. В цялата страна владее пълен мир.”

Българското правителство държи през всичкото време на тези събития в Сърбия коректно поведение, което се вижда от редицата негови разпореждания до нашите погранични власти. Последните пък при всеки нов повод бързат да получат инструкции от Министерството, от страх да не извършат постъпка, която би дала повод на нашите западни съседи не само за обвинения, но и за подозрения дори в някакви симпатии към сръбските възстанници. По този повод Драган Цанков, министър на Вътрешните работи, покрай другите дава и следните две телеграфни съобщения:

“Видинскому окръжному управителю. Прибирайте и настанявайте бежанците. Ако има въоръжени, отнемайте оръжието. За изпровождане на войски ще се споразумея с Военното Министерство. Давайте ми сведения за всичко що става на границата.”

“Кула. Видинскому окръжному управителю. Не е нужно да употребявате нито милицията, нито войската на сръбската граница за бежанците, които вярвам идват у нас за защита. Но ако идат лица въоръжени, или които искат да образуват въоръжени чети у нас, на първите ще отнемете оръжието, а вторите ще вземете под полицейски надзор. В краен случай само ще повикате войска, която ще има наставеления от Военното Министерство. Мирните бежанци ще прибирате, ще настанявате е ще храните, ако нямат с що да си купят храна като държите сметка на разходите. Сръбските политически престъпници, които идват у нас, могат да живеят под защита на нашите закони, но ако не мируват у нас, ще ги вземете под полицейски надзор.”

Към главните виновници на Зайчарската буна Българското правителство е по-строго, само и само да не даде повод на сръбското за пререкания. За тях то разпорежда незабавно да бъдат изпращани във вътрешността на България. Колко здраво държи българското правителство на това поведение, доказват следните телеграми:

“До Министър-Председателя Цанков. Вследствие на събитията в Сърбия, принудени сме да избегнем тука и да подирим защита като политически бежанци. Веднага след дохождането ни окръжният управител ни пъди за Шумен. Молили сме го да не ни преследва тъй, защото Видин е достатъчно далеч от границата. Ако е нужно, ще дадем поръчителство от тукашните граждани, но ако това абсолютно не може да бъде, молим за позволение да живеем в друг някой окръг, където да бъде за нашият живот по-удобно.
Н.Пашич, депутат от Зайчар, Станоевич, депутат от Княжевац, Миленович, депутат от Болевачка околия и още 6 души”

Цанков отговаря на 5 ноември:

“Телеграфирах на управителят да ви остави да живеете във Видин, ако няма несгодности, но с едно условие, че ще мирувате и няма да излизате от града навън към сръбската граница.”

Това коректно държание на България се харесва на сръбското правителство, докато последното се занимава с умиротворяването на Сърбия. То бърза да изрази своята благодарност пред българският представител в Белград, който от своя страна предава тази благодарност по телеграфа така:

“Белград, 2 ноември, 7 часа и 30м. вечерта. До министър-председателя Цанков - София. Министър Богичевич ви благодари от страна на сръбското правителство за вашите разпореждания, изложени във вашата телеграма. Той ми каза, че войската заминала не в Неготин, а на Ягодина - да е там готова, ако нещо се яви в Крушевац. Кирович.”

Щом обаче утихва бурята в Сърбия, сръбското правителство забравя за благодарността си към България, за нейното добро поведение и систематически се мъчи да преобърне Зайчарската буна от един чисто вътрешен въпрос на въпрос за взаимоотношенията между двете държави. Първото обвинение, което хвърла сръбското правителство върху българското, е за даденото политическо убежище на бегълците у нас. Скоро обаче то разбира колко това обвинение не може да има такава тежест, която иска да му даде то, защото правителството на България не беше направило повече от онова, което международните задължения му повеляват.

След това обвинение идва второ. Сръбското правителство започва да се оплаква от поведението на емигрантите в България, които били конспирирали срещу кралство Сърбия. Започва се дълга преписка от обвинения и обяснения. От българското правителство започва да се иска сметка за поведението на всеки емигрант. Как е било раздухвано това поведение на сръбските емигранти в България, може да се съди от обстоятелството, че общественото мнение в Сърбия е било почити готово за едно евентуално нахлуване на сръбската войска в България, за да бъдат преследвани емигрантите. По този начин погледите на сръбското общество се отвличат от вътрешно-политическият живот в страната, за да се насочат към България, в коато Н.Пашич, уж със съдействието на българското правителство, бил готвел ново възстание, пращайки в пределите на Сърбия взвания, прокламации и агитатори, снабдени с редовни паспорти, които били издавани от българските власти.

Освен със Сърбия, България има проблеми по граничният въпрос и с другите съседи. Граничната линия между България и Турция за дълго остава неопределена, особенно в пункта Кюстендил - Дупница. Вследствие на това, сблъсъците между турските и българските постове стават ежедневие, което пък от своя страна се отразява твърде лошо върху местното население. Жителите в България дълго не знаят, дали наистина остават в пределите на княжеството, а тези от другата страна на границата са принудени да търпят своеволията на на една разсвирепяла и все още неустановена власт. Западните покрайнини на княжеството започват да се пълнят с хиляди бежанци, които увличат със себе си и населението на крайграничните села от Кюстендилско и Дупнишко. Българската власт не е в състояние да се справи както трябва с тях. Започват се четнически движения, арена на които е Горно-Джумайско и Щипско. Турското правителство протестира пред българското за тези четнически акции и, възползвайки се от този факт, започва да тероризира местното българско население.

Непрокарана окончателно остава и границата между България и Румелия. Последната “се създаде, без да се знаят точно етнографските отношения там и без да се подозира силата на българският елемент.” А и хората в Южна България, “които най-много пострадаха през 1876-77година, смятаха своето връщане под господството на Портата като една жестока и несправедлива съдба”. Населението от двете страни на тази граница не може да разбере, по силата на какво е разделено на две и какви са тези политически съображения, които правят от членовете на един и същ народ поданици на две различни държави.

Малко спокойствие идва от страна на границата с Румъния, макар и нейното окончателно начертаване да не минава без инциденти и неприятности.